Опитайте приставката на Lifebg.net за Google Chrome. С нея получавате в реално време най-актуалните статии директно в браузъра.
Начало » ЗДРАВЕ » Защо не се изслушваме?

Защо не се изслушваме?

Всички знаем, че когато общуваме, е необходимо да се изслушваме, но е факт, че не го правим. Защо постъпваме така, какво се крие зад това?

Какво прави човек, когато иска нещо? Желае го, иска му се да се случи, активен е в това да го реализира, чака го, иска да го притежава, копнее и мечтае за него. Дори повече – когато човек иска нещо, той може да използва властта, която има, и да заповяда нещо на някого, за да се случи това, което иска. 

Обратно – когато не иска нещо, човек го отбягва, избягва, отлага, отхвърля…

Когато слушаме (изслушваме) някого, обикновено то е заради това, че смятаме, че този човек ще ни каже нещо ценно, интересно или нещо, което ни вълнува.

Дори повече – очакваме да ни даде отговор на важен за нас въпрос.

Слушаме и изслушваме другия и тогава, когато той е важен за нас, когато го обичаме, уважаваме и ценим; когато го признаваме за равен и равностоен. Присъстваме активно в общуването със събеседника си и тогава, когато знаем, че другият ни уважава, цени и обича и неговите думи към нас ще са думи за любов, признателност и похвала, а не за критика, наставление или изискване към нас. 

Обаче когато знаем, че другият може да ни нарани, обиди или заплаши, не искаме да общуваме с него, защото не желаем да чуваме упреци и назидания, не искаме да се чувстваме несправили се, провалени.

Нещо повече, когато някой в общуването с нас безмилостно ни напада, ние правим всичко възможно да стоим далеч от този човек, защото неговото нападение активира в нас страха, а тази енергия е деструктивна, губим време и полагаме усилия, за да върнем отново самочувствието и самоуважението си. (Ако имаме постоянно такъв човек в живота си, би било добре да развием умения да отвърнем конструктивно на атаката).

Какво правим, когато слушаме?

На първо място отделяме време на другия, споделяме своето време за него, допускаме го до себе си, свързваме се с него, опознаваме го, възприемаме това, което ни казва, реагираме на казаното от него, въвличаме се в това, което ни споделя, откликваме на негова нужда, емоция, въпрос.

Това може да изисква от нас много. Представете си го. Когато изслушваме някого, ние му даваме пространство и време, допускаме го до себе си.

Той ни споделя нещо, което е важно за него в този момент. Това може да е взаимоотношение с друг значим за него човек или да е свързано със здравословното му състояние. Ако наистина го слушаме, човешката ни природа ще откликне емпатийно и ние ще се въвлечем емоционално в споделеното.

Невинаги обаче имаме капацитета да понесем това и невинаги имаме ресурса да участваме в разговора (може би защото смятаме, че трябва да успокоим или насърчим събеседника си).

От житейския си опит знаете, че когато някой ви споделя, че са му поставили тежка диагноза например или негов близък е в много трудна ситуация, преживявате усещане за тежест или безсилие.

Безгрижието, спокойствието и ведрото ви настроение се заменят с тъга, угнетение, загриженост, дори може да започнете да търсите вариант как да му окажете подкрепа. Не всеки от нас обаче може да се докосне до чуждата болка и след това да се откъсне от нея и да се върне към собствения си живот.

Затова някои от нас се стремят да избягват, да не влизат или да не изслушват хора, които преживяват житейска трудност.

А сега си представете друга ситуация. Отивате на работна среща. От водещия на срещата разбирате, че предстои да обсъдите нещо важно по отношение на работата и да вземете решение какви действия да предприемете.

Но вие не сте запознати в детайли и дълбочина по разискваната тема, нямате опит, знания и отговор, а и си имате много други лични ангажименти. Вероятността да се разсейвате, да отговаряте на “много важни” телефонни обаждания, да прекъсвате или сменяте темата или да намерите повод да излезете от срещата е голяма. Защо

Защото не искате да се усещате некомпетентен, не искате това да става ясно на другите колеги, не искате да ви занимават с нещо, за което ще трябва да полагате още усилия, не искате да се ангажирате допълнително (настоящите работни и семейни задължения са ви достатъчни).

Това е причината мнозина от нас да смятат, че ги занимават с глупости и несвойствени за длъжността им дейности, но всъщност бягат от срама да не ги сварят неподготвени, както и от това да се ангажират допълнително.

А сега си представете друга ситуация, в която не изслушвате и говорите – работно обучение. Както знаете, то невинаги е по ваше желание, невинаги избирате темата, даже в повечето случаи ви се струва безинтересна.

Негодуванието ви става видно в момента, в който обучителят подходи интерактивно и накара участниците (и вас, разбира се) да се представят, да кажат няколко думи за себе си и за информираността си по темата.

Причината за негодуванието ви е предизвикателството да излезете от зоната си на комфорт. Обучителят започва да ви представя нови, напълно непознати за вас идеи и ви информира за влезли в сила нови изисквания по отношение на работата ви.

Гневът от новото и непознатото, нежеланието да излезете от познатото, удобното, рутинното не само ще ви накара да не слушате лектора. Тук е възможно да реагирате по два начина – или да започнете да говорите със съседите и да разисквате нещо (за безсмислието на настоящото обучение или мача от вчера), или да влезете в спор с обучителя, да изкажете неодобрение и да търсите аргументи за безсмислеността на нововъведенията.

Така с “един куршум убивате два заека” –  отнемате авторитета на обучителя и правите опит да наложите своя.

Посланието ви е: “Не ти, а аз съм важният! Това, за което говориш, няма да стане! Ще си живея и работя както досега, никакви нововъведения няма да направя!”. 

Слушането и говоренето са свързани с темата за властта, уважението и доверието в човешките отношения. Този, който говори, държи властта. Този, който слуша, е в позиция на изчакване, подчинение, събиране, изследване, разбиране на информацията. Този, който говори, е в активна позиция към слушащия, той дава, съобщава, разкрива. 

Слушащият може да приеме, но може и да отхвърли  казваното със своето мълчание или неслушане. В ситуациите, в които не слушаме другия и говорим, докато той ни говори, както и в ситуациите, в които не му отговаряме, ние правим следното –  не влизаме във взаимодействие и диалог с него. Посланието ни към другия е ясно: “Не ме интересува това, което говориш. Не си ми важен!”. 

За влиянието, силата и въздействието, което има общуването в живота ни, можем да споменем и онези ситуации, в които другият ни слуша внимателно. Но го прави не за да ни даде пространство да вентилираме емоцията си и не за да ни подкрепи.

Този човек има друга причина да ни слуша, без да ни прекъсва. Слушайки ни внимателно, без да ни прекъсва, той ни опознава, разбира какво ни вълнува, притеснява, вдъхновява, какво би могло да ни нарани. Както се досещате, този човек използва информацията срещу нас тогава, когато (в общуването ни) се почувства уязвим, застрашен, “разкрит”. Тогава той, изучил внимателно нашите уязвими места, ни атакува безмилостно. 

Сега вече разбирате колко много интеракции и действия извършваме един към друг, когато се или не се изслушваме.

Колко много информация си разменяме. Колко много власт, страх и смелост има в общуването. Можем да направим обобщението, че когато не изслушваме другия, ние не искаме да влезем във взаимодействие с него, не искаме да се свържем с него, отричаме неговата ценност.

С това, че не го изслушваме, ние го игнорираме, унижаваме, принизяваме стойността му и отричаме съществуването му. Обратно, когато изслушваме някого, ние му показваме, че признаваме съществуването му, че е ценен и значим за нас и предприемаме смелата крачка да се свържем с него и да го допуснем в живота си. 

Борянка БОРИСОВА – психолог, системен фамилен и брачен консултант

От категорията